Майк Дейвис: Класова борба и хегемония

Майк Дейвис е американски марксистки историк, публицист и активист. Роден през 1946 г, той почина след дълго боледуване на 76-годишна възраст през октомври 2022 г. Сред неговите изключително влиятелни книги са „City of Quartz“, която разказва историята на радикално различните визии за развитието на Лос Анджелис и „Late Victorian Holocausts“, анализираща връзката между политическата икономия на колониализма и глобалните климатични промени през XIX век, довели до глада в Индия, Китай, Бразилия, Виетнам, Етиопия, Филипините. В своята книга „The Monster Enters“ от 2005 г., Дейвис предсказва глобални пандемии от грип благодарение на своя проникновен анализ на връзката между индустриалното селско стопанство и естествените патогени.

Текстът, който следва, е извадка от първата част от книгата на Майк Дейвис „Old Gods, New Enigmas: Marx’s Lost Theory“ (Verso, 2018). Това е не просто завладяващ разказ за увенчани с успех усилия по изграждане на широки политически коалиции, но и методологическо показно за така необходимия сега и завинаги историко-материалистически анализ. Сред превежданите на български текстове на Майк Дейвис са още „Кой ще построи Ноевия ковчег?“ (също публикувана като част от „Old Gods, New Enigmas: Marx’s Lost Theory“) и „Планета от гета“.

„Класите“, пише Едуард П. Томпсън в една известна статия, „не съществуват като отделни единици …. Класовата борба е предшестващото, както и по-универсалното, понятие.“[1]E. P. Thompson, “Eighteenth-Century English Society: Class Struggle Without Class?” Social History 3: 2 (May 1978), с. 148. Класовата борба бива оформeна от и на свой ред оформя наново своите обективни условия: процес, който често наподобява продължителна надпревара във въоръжаването. Наистина е нужно единствено да превърнем в минало време описанието на диалектиката на партизанската и антипартизанската война на Режи Дебре: „Революцията революционизира Контрареволюцията“ (и обратно).

Класически пример, цитиран от Хилфердинг в неговия труд „Финансовият капитал“ (1910), е множенето по цял свят на национално представителни работодателски организации като реакция на новите промишлени синдикати от началото на XX век. В германския случай, Свободните синдикати „развиват техника на трудова борба, позната като ‘Einzelabschlachtung’ – буквално, ‘събаряне един по един’. Организираният труд не се изправя срещу цялата промишленост на един широк фронт, а се бори фабрика по фабрика. Докато работниците в една фабрика стачкуват, колегите им в други фабрики в същата промишленост продължават да работят и да подсигуряват средства за стачниците.“ Първоначално тази тактика жъне огромни успехи, но „скоро става ясно, че организираният труд може да бъде преборен единствено чрез организация на работодателите, която да съответства на мащаба и финансовите ресурси на синдикатите.“ Резултатът е формирането на две национални работодателски организации, една за тежката и текстилната промишленост и друга за леката промишленост, които подражават на изследователските и координационни функции на централните синдикални лиги и които, отново подобно на синдикатите, подсигуряват взаимопомощ и финансова подкрепа по време на стачка или локаут[2]Локаутът е временно преустановяване на работния процес от страна на работодателя, който не допуска … Continue reading. Както подчертава Карл Шорске, „синдикализацията [през 1914] произвежда своята противоположност – мощен враг, въоръжен с равностойни или по-добри оръжия“.[3]Глава 24 (“Conflict Over the Labor Contract”) в Rudolf Hilferding, Finance Capital: A Study of the Latest Phase of Capitalist Development (Routledge: London, 1981); Schorske, German Social … Continue reading

По подобен начин по време на Революцията от 1905 г. банките и чуждите инвеститори в тежката промишленост организират съгласувана съпротива срещу работническите искания като сформират Санктпетербургското сдружение на производителите и мелничарите, което изготвя списъци на съмнителни лица и организира наказателни локаути.[4]Leopold Haimson, “The Historical Setting in Russia and the West,” в Haimson and Tilly, Strikes, Wars, and Revolutions, с. 24. По същото време, прословутото Сдружение на търговците и производителите налага модела на т.нар. отворени предприятия[5]Отворени предприятия са онези, в които синдикалното членство на работниците не е условие за наемането им. … Continue reading в Лос Анджелис: членството в сдружението не е доброволно и фирмите, които се опитват да се погаждат със синдикатите скоро биват заклеймявани на първата страница на „Лос Анджелис Таймс“. При такива обстоятелства синдикатите често са принудени да преминават към нелегална организация или са ограничени до промишлености с по-дребни и по-зле организирани работодатели. 

Най-надеждната стратегия в борбата със свръхмощта на капитала, поне на местно и регионално ниво, е съсредоточаването на стачни действия при най-уязвимите звена на търговията, преди всичко пристанищата. „Почти всяка стачка на доковете“, пише Хобсбаум,

се превръща в обща транспортна стачка, която може да прерасне в обща стачка. Икономическите общи стачки, които се множат в първите години на новия век – и които в последствие водят до страстните идеологически дебати в социалистическото движение – са основно стачки в пристанищни градове: Триест, Генуа, Марсилия, Барселона, Амстердам. Това са гигантски битки, но по това време е малко вероятно да доведат до постоянна масова синдикална организация предвид хетерогенността на често неквалифицираната работна сила.[6]Hobsbawm, Age of Empire, с. 123.

Така в Лос Анджелис – и всъщност във всички градове на Тихоокеанското крайбрежие, от Сиатъл, през Валпараисо, до Йокохама – решаващите битки против отворените предприятия са на пристанищата; в този случай на пристанището Сан Педро, където членството в синдиката „Индустриални работници на света“ се превръща в орден за храброст сред работниците.

Тенденция към централизация на класовата борба обаче невинаги преодолява конкурентните интереси на работодателите. Някои капиталисти проучват терена на функционалното приспособяване, дори ограничени съюзи със синдикатите, полагайки основите на бъдещата корпоратистка политика. Това важи с особена сила за трудоемки индустрии като въглищните мини и мъжките облекла, където най-модерните работодатели толерират синдикатите в такава степен, че договорните преговори започват да регулират конкуренцията и принуждават конкурентите, предлагащи ниско заплащане, да излязат от бизнеса.[7]За американски примери, вж. Глава 4 (“Workers Organize Capitalists”) в John Bowman, Capitalist Collective Action: Competition, Cooperation and Conflict in the Coal … Continue reading Във всеки случай мащабният радикализъм на работническата класа, независимо дали успешен или не, има тенденция да „рационализира“ капитализма, ускорявайки въвеждането на нови технологии за намаляване на трудоемкостта и насърчава централизацията на собствеността и контрола. Точно това е смисълът на десета глава от първи том на „Капиталът“, където Маркс разказва как победата на английските работници, които са наложили узаконяването на десетчасовия работен ден, бързо е била парирана от инвестициите на работодателите в ново поколение машини. (По подобен начин през 1917 г., по време на общата стачка на металурзите в департамента Сена, работодателите използват стачката като възможност да преоборудват фабриките си, въвеждайки нови машини, които изискват по-малко квалифицирани работници).[8]Joshua Cole, “The Transition to Peace, 1918–1919,” в Winter and Robert, Capital Cities at War, с. 222 Както конкуренцията между фирмите ги кара да търсят възможности за извличане на технологична рента или на свръхпечалба като първи въвеждат в експлоатация по-модерни машини, така и класовата борба стимулира разработването на нови технологии, за да се повиши производителността и да се разбие силата на стратегически разположените работници.

Съвременният марксизъм прави няколко значими опита да теоретизира креативната адаптация на капитализма към предизвикателствата на властта на работническата класа. Вероятно най-влиятелният (въпреки че все още очаква своя превод на английски) е книгата на Марио Тронти от 1966 г. „Operai e Capitale“, където примерът с десетчасовия работен ден служи като отправна точка за една амбициозна и оригинална теория на „класовия състав“ и ролята на класовата борба в развитието на производителните сили. „Натискът на работната сила“, пише Тронти, „е способен да принуди капитала да модифицира своя собствен състав, да се намесва в капитала като основен компонент от капиталистическото развитие.“[9]Цитирано и коментирано в Steve Wright, Storming Heaven: Class Composition and Struggle in Italian Autonomist Marxism (London: Pluto, 2002), сс. 36–7. В своята книга „Векът на крайностите“ Хобсбаум превръща тази идея в един диаболичен парадокс: „най-дълготрайното следствие от Октомврийската революция е това, че спасява своя съперник както по време на война, така и на мир, подтиквайки го да се реформира.“[10]Hobsbawm, The Age of Extremes (London: Michael Joseph, 1994), сс. 7–8. Това е много по-различно от всичко, което някой си е представял в епохата на класическия социализъм.

Работническото движение може и трябва да се изправи срещу властта на капитала във всеки аспект от обществения живот, организирайки съпротива на терена на икономическото, политическото, градското, социалното възпроизводство и сдружаването. Именно сливането или синтезът на тези борби, вместо тяхното опростено прибавяне, придава на пролетариата хегемонно съзнание.

Маркс и Енгелс например очевидно вярват, че масовото социалистическо съзнание би било диалектическата сплав на икономическото и политическото; на епични борби за права, но и за заплати и съкращаване на работния ден; на горчиви местни битки и големи международни каузи. От основаването на Комунистическата лига през 1847 г. нататък те твърдят, че наемният труд представлява единствената сериозна обществена сила способна да представлява и изпълнява последователна демократична програма за изборни и други права, предоставяйки хегемонното лепило, което да удържа широка коалиция от работници, бедни селяни, национални малцинства и радикализираната част от средната класа. „Превръщането“ на политическата в икономическа демокрация и на икономическата класова борба във въпрос за държавната власт – процесът, който Маркс нарича като „перманентна революция“ в контекста на 1848 и Чартисткото движение – е мотив присъщ на всички големи европейски социални кризи от 1848 до 1948 г.

Контрареволюцията от 1849-51 г. показва не само „неизменно“ силните страни на класите, произлизащи от старите режими – основно аристократите-земевладелци, чиято власт се корени в техните имоти и господството на висшите военни. Тя демонстрира и това, което Маркс изпитва на свой гръб в Кьолн, а именно предателството на „либералната буржоазия“ и паниката сред търговските и професионални средни класи при първия намек за социална реформа. Въпреки че темата е обсъждана надълго и нашироко, не е ясно дали Маркс някога е смятал демокрацията за естествения противник на промишления капитализъм, особено на континента. Както самият той често посочва, Белгия всъщност е била образцова буржоазна конституционна държава, а нейните банкери, текстилни магнати и собственици на мини са сред най-яростните противници на правото на глас на работниците на континента. Въпреки че само две народни социалистически революции постигат целта си в Европа – Русия през 1917 г. и Югославия през 1945 г. – широкото работническо движение остава, според преценката на Йоран Терборн, „единствената последователно демократична сила“. Той твърди, че „принципното историческо постижение … на Втория интернационал” е „неговият принос към развитието на буржоазната демокрация“.[11]Göran Therborn, “The Rule of Capital and the Rise of Democracy,” New Left Review I/103 (May– June 1977), сс. 23–4.

Но тъй като икономическите борби и политическите конфликти са само епизодично синхронизирани, обикновено по време на депресия или война, имат силна склонност към тяхното раздвояване. Обратните, но симетрични илюзии на икономизма/синдикализма (прогрес единствено чрез икономическа организация) и на парламентарната ограниченост (реформа без власт на работното място) винаги са изисквали често плевене на червената градина. Затова, най-важният урок от Революцията в Русия през 1905 г. за Роза Люксембург е необходимостта да разбираме икономическото и политическото като моменти от един единствен революционен процес:

Накратко, икономическата борба действа като предавател от едно политическо средоточие към друго; политическата борба е периодичното наторяване на почвата за икономическата борба. Тук причина и следствие постоянно разменят местата си; и така в период на масова стачка (каквато сега е почти невъзможна) икономическият и политическият фактор, които според теоретичния план са напълно отделени и дори взаимоизключващи се, са всъщност просто две преплетени части на пролетарската класова борба в Русия. И тяхното единство е именно масовата стачка. Ако сложната теория предполага да направим прецизна логическа дисекция на масовата стачка, за да достигнем „чисто политическата масова стачка“, то чрез тази дисекция, както при всяка друга, няма да схванем явлението в неговата жива същност, а ще го унищожим.[12]Luxemburg, “Mass Strike,” с. 145. In a statistical study of strikes during the 1905 Revolution, Lenin empirically vindicated Luxemburg’s analysis (CW 16, сс. 393–422).

В битката за ръководенето на обществото работническото движение трябва да владее не само езика на научния социализъм, но и диалектите на минали народни борби. Езикът не „конструира“ класовата борба в някакъв онтологичен смисъл (както изглежда вярват отдадените на лингвистичния обрат), но е ключово бойно поле за съперничещи си заявки за историческа и морална легитимност.

Във Франция и САЩ през XIX век радикалните работнически движения черпят дълбоко вдъхновение и морален плам от техните (конструирани) революционни традиции. Вдъхновената от Томас Пейн интерпретация на революциите от 1776 г. и 1789 г. като сродни е подета от Джеферсън и американските радикали, а федералистите отричат всякаква връзка между „уникалните” американски откровения и якобинските оргии от насилие в Париж. Преди 1840-те, когато мнозинството работнически групи се обръщат към почвенически идеологии, радикализмът на занаятчиите от 1790-те години, за който малцина си спомнят, остава живителна течност за тялото на демократичния републиканизъм. Във Франция, разбира се, Великата революция, както Гражданската война в САЩ, продължава да разделя обществото и днес. Реставрацията на Бурбоните и потискането на републиканското говорене само усилват паметта за културата на 1789 сред градските средни класи, занаятчиите и пролетариата, както и сред селячеството чрез легендата за Наполеон. Разбира се, тези различни социални групи се идентифицират с различни революционни фракции: либералите възхваляват Бенжамен Констан и Кондорсе, докато революционните демократи упорито защитават паметта за Робеспиер и Марат. Бабьоф, съвсем очаквано, се превръща в герой за бланкистите и комунистите. Преди „Разгромът от 1871 г.“, нито една група или партия не успява да овладее изцяло дискурсивното пространство на републиканизма.

Третата република на Жул Фери обаче започва да институционализира революционната традиция като националистическа идеология, разпространявана от начални учители в новите държавни училища. Републиканската реторика често съдържа якобински нотки, но както посочва Хобсбаум, „тези, които контролират изображенията, символизма, традициите на Републиката, са хора от центъра, преструващи се на част от крайната левица: радикалният социалист е пословично известен като ‘ряпата, червен отвън, бял отвътре и нагаждащ се според ситуацията’“.[13]Eric Hobsbawm, “Mass-Producing Traditions: Europe, 1870–1914,” in David Boswell and Jessica Evans, eds, Representing the Nation: A Reader (London: Routledge, 1999), с. 62. Френският социализъм се оказва в семиотична безизходица, при която значението на революционните лозунги и идеи е уязвимо на апроприация и трансформация от буржоазните революционери. Подобно, споделеният антиклерикализъм в период на многократни монархистки заплахи и застрашителни католически мобилизации усложнява прокарването на ясни класови разделителни линии между богатите и бедните синове на Републиката. Картината се прояснява през 1900-те години, когато лидерът на Радикалната партия Жорж Клемансо обновява традицията на юни 1848 г. и започва да стреля по работници и да мобилизира стачници в името на Републиката,

Много по-различно взаимодействие между социализма и това, което Хобсбаум нарича „изобретена традиция“, илюстрира движението Минджунг по време възхода на Корейската индустриализация през 1970-те и 1980-те, когато колективните действия са общо взето незаконни. В забележителната си книга за зараждането на корейската работническа класа, най-радикалната в Азия, Хаген Коо акцентира върху непрекъснатия диалог между борбите в заводите и популистката съпротива срещу държавата. Без да наследяват някаква работническа традиция и изправени пред репресивен режим, работещ в полза на работодателите, работниците в Корея, особено младите жени в леката промишленост, черпят сила от съюза си с движението на минджунг, или „масите“, възникнало отделно в средата на 1970-те:

Това широко популистко движение е ръководено от интелектуалци и студенти-дисиденти и се стреми да изгради широко класово обединение между работници, селяни, градски бедни, прогресивни интелектуалци срещу авторитарния режим. […] Движението въвежда нов политически език и културни дейности като преинтерпретира корейската история и пречупва местната корейска култура през призмата на минджунг. […] Така, културата и политиката играят ключова роля за формирането на южнокорейската работническа класа, но не ролите, обикновено приписвани им в литературата за източноазиатското развитие, като фактори, допринасящи за покорността и инертността на труда, а като източници на работническа съпротива и все по-силно самосъзнание.[14]Hagen Koo, Korean Workers: The Culture and Politics of Class Formation (Ithaca, NY: Cornell University Press, 2001), сс. 18–19.

Демократизацията започва през 1987-90 г., на гребена на вълна от спонтанни стачки (или Великата работническа борба), в която се включват милиони работници.

Политическите и икономически класови борби, разбира се, имат различни „предавки“ и скорости в различните сектори, региони и нации. Това, което ги синхронизира в рамките на едно движение, е универсалното искане за осемчасов работен ден. Първи май наистина е основата на Социалистическия интернационал.

Осемчасовият работен ден е извоюван за първи път през 1840-те от движенията срещу детския труд в Нова Зеландия и Австралия. Някои американски щати и федерални служители (работещи в оръжейни заводи и военноморски корабостроителници) извоюват осемчасов работен ден при драматичния възход на работническото движение в края на американската Гражданска война, което води и до основаването на кратко просъществувалия Националния работнически съюз. Въпреки че скоро след това законодателството спира да се спазва, то все пак определя целите за американското работническо движение, възприети като универсален стандарт на Женевския конгрес на Първия интернационал. „Предварително условие, без което всички по-нататъшни опити да се подобри положението на работниците и да се освободят те са обречени на провал, е ограничаването на работния ден.“[15]Формулировката е на Маркс. Вж. “Инструкция за делегатите на Временния централен съвет по отделни въпроси … Continue reading През 1884 г. Новата федерация на американски синдикати, водени от Самюъл Гомпърс от синдиката „Сигар Мейкърс“[16]Съюза на заетите в производството на пури. Бел. прев. възобновява движението за осемчасовия работен ден като призовава за обща стачка на 1 май 1886 г. Събитията, последвали първото отбелязване на Първи май в Чикаго – стрелбата по работниците от „Маккормик Харвестър“, бомбата на площад Хеймаркет, последвалото дело срещу Албърт Парсънс и неговите другари, както и неуспешната международна кампания за спасяването на живота им – води до наелектризирането на работниците отвъд океана. Когато Гомпърс отново убеждава американските синдикати да участват в национални демонстрации на 1 май 1890 г. (само дърводелците, смятани за най-силния синдикат, е трябвало да стачкуват), учредителният конгрес на Социалистическия интернационал, провел се в Париж в годината на Великата революция, одобрява предложението.

При ранните американски кампании съкращаването на работния ден е разглеждано като предусловие за пълното развитие на работниците като образовани и културни граждани. А след 1890 то е разглеждано и като лек срещу масовата безработица. „Сред безбройните аргументи“, пише Сидни Файн,

използвани в кампанията от 1888-1891, за да подсилят каузата за осемте часа, аргументът, който получава най-много одобрение от работниците гласи, че по-краткият работен ден е необходим за решаването на проблема с безработицата, създаден от технологичния прогрес. Според популярни изчисления, по онова време поне една-пета от съществуващата работна сила е безработна и се твърди, че не само, че безработните работници са проблем сами по себе си, но и че свръхпредлагането на труд, което те представляват, служи за потискането на трудовите стандарти на заетите и е заплаха за успешни стачни действия.[17]Sidney Fine, “The Eight-Hour Day Movement in the United States, 1888–1891,” Mississippi Valley Historical Review 40: 3 (December 1953), с. 444.

В този случай 50 хиляди американски дърводелци печелят осемчасов работен ден с изненадваща лекота; но истинската драма се развива в Европа, където в апокалиптично очакване на стачките десетки хиляди военни са изпратени в столиците и поне в случая на Париж богатите бягат в своите вили в провинцията. За първи път, работници от Кристиания и Опорто, Лондон и Миланo стискат юмрук в унисон. Но за 1 май 1890 г. работниците плащат прескъпо: стотици са ранени при кавалерийски атаки на площад Конкорд, набити от полицията в Пратера и намушкани с щикове от нападналата ги пехота пред една стоманолеярна в Пеща.[18]Вж. New York Times, May 2–4, 1890. Бъдещи отбелязвания на Първи май (1906 г. например) се оказват още по-кървави.

Първоначалното одобрение за проекта на Гомпърс на Парижкия конгрес е решено в последната минута, почти небрежно, но мащабът на мобилизациите през 1890 г. прогонва всички съмнения относно популярността на исканията и волята на работниците да излязат на улицата. Но ще стачкуват ли и в последствие превърнат Първи май в катализатор на революция? Левите социалисти и анархосиндикалистите, особено във Франция, изискват общи стачки и класов сблъсък, докато реформистите държат да запазят стачките като заплаха, но и да ритуализират Първи май като ден за отпразнуване на обединението. И в двата случая обаче осемчасовият ден и социалното право на почивка остават централни цели. Въпреки че една страна или сектор може да са първите извоювали по-кратък работен ден, социалистите най-общо се съгласяват, че само общ стандарт за броя часове, установен в повечето големи промишлени нации, може да подсигури дългосрочността на тези победи. За разлика от всяко друго реформистко искане, независимо дали става въпрос за заплати, цени или изборни права, кампанията за съкращаването на работния ден изисква международна координация и солидарност. Това е въплъщението на интернационализма и мнозина се надяват, че големите годишни демонстрации на солидарност, които са много повече от прости резолюции на социалистически конгреси, ще са мощна спирачка срещу войнолюбците в дворците и парламентите.

В крайна сметка свободното време на работническата класа е подарък от Октомврийската революция и лавината от работнически борби за чието задвижване спомага тя. „Прокламациите са осемчасовия работен ден“, пише Гари Крос в своята важна история на съкращаването на работния ден във Великобритания и Франция,

започват по време на Болшевишката революция от 1917 г. и през 1918 г. се простират от Финландия и Норвегия до Германия непосредствено след Ноемврийската революция. До средата на декември, движението преминава границите на новите държави като Полша, Чехословакия и Австрия. От революционните режими в Източна и Централна Европа, то се разпростира до Швейцария, където през декември 1918 г. 400 хиляди души стачкуват за правото на осемчасов работен ден. През февруари движението достига Италия в поредица от акции, които затварят предприятия в металообработващата, текстилната, химическата промишленост и дори селското стопанство. Бунтът води до закони за осемчасовия работен ден в Испания, Португалия и Швейцария през юни и Нидерландия и Швеция през ноември 1919 г.

Във Франция, Общата конфедерация на труда (ОКТ) поставя искането на дневен ред на конгреса си от декември 1918 г. Тогава Клемансо, който прекъсва офанзивата на ОКТ за осемчасовия работен ден десетилетие по-рано, предлага неговото узаконяване като цената, която трябва да заплати за социалния мир.[19]Gary Cross, Quest for Time: The Reduction of Work in Britain and France, 1840–1940 (Berkeley: University of California Press, 1989), сс. 134–5; Gary Cross, “The Quest for Leisure: Reassessing … Continue reading Във Великобритания „Тройният съюз“ на миньори, железничари и докери заплашва правителството на Лойд Джордж с икономически Армагедон и печели значително съкращаване на работния ден в тези индустрии, включително и седемчасов работен ден в рудниците.

За да олицетвори напълно общия интерес, работническото движение трябва да сглоби „исторически блок“ от обединени потиснати групи, включително бедните от селата. Наистина, „селският въпрос“ – различен във всяка страна – е Рубиконът, който социализмът трябва да премине, за да спечели политическо и обществено мнозинство навсякъде освен в Англия. Съдбата на европейската Революция от 1917-21 на практика е решавана в селата.

В своето известно съчинение „Антиномиите на Антонио Грамши“ Пери Андерсън разсейва мита, че Грамши пръв използва „хегемония“ като критическо понятие в марксисткия дискурс. Всъщност „понятието гегемония (хегемония) е едно от най-централните в политическите лозунги на руското социалдемократическо движение от края на 1890-те до 1917 г.“[20]Perry Anderson, “The Antinomies of Antonio Gramsci,” New Left Review I/100 (November 1976– January 1977), с. 15. За първи път понятието е систематично разтълкувано от Петър Акселрод, „ортодоксалния“ руски социалдемократ и по-късно меншевишки лидер, който, както отбелязва Леополд Хеймсън, „настоява най-недвусмислено, че работниците в Русия ще отчетат разликите в интересите, отделящи ги от други социални групи, и ще развият собствено класово съзнание щом разберат интересите на държавата като цяло.“ „Пак Акселрод е този“, казва Хеймсън, който прави заключението (с което Ленин отдавна е бил съгласен), че „пролетариатът в Русия трябва да поеме ръководството на общонационалната борба за политическа свобода и наистина ролята на гегемон (хегемон) в ‘буржоазната’ революция, през която на Русия ѝ е отредено да премине.“[21]Haimson, “Historical Setting,” сс. 27–8. С изключение на Англия, чието селячество отдавна е изчезнало, хегемонното пролетарско ръководство се върти около позициите към класовите борби в селата в епохата на селскостопанска глобализация и свръхпроизводство. Още повече, че селата представляват неугасващото огнище на контрареволюцията и така основна стратегическа променлива във всяка теория на революцията. Както посочва Арно Майер в книгата си „Постоянството на стария режим“, големите земевладелци от Източна Прусия, Ълстър, Южна Италия, Среднодунавската низина и Русия, които дотогава са служили като „главната икономическа и социална подкрепа за старите режими“, оцеляват Епохата на революциите, за да се превърнат в основата на реакцията и милитаризма в началото на ХХ век.[22]Arno Mayer, The Persistence of the Old Regime: Europe to the Great War (New York: Pantheon, 1981), сс. 23–34. “Във всички отношения, включително по … Continue reading Може ли работническото движение да мобилизира или да помогне на обществените сили в селата, за да взривят този реакционен монолит?

Отглеждането на пшеница в девствените степи на Америките и западен Сибир през 1880-те години отприщва потоп от евтино зърно, последван от внос на говеждо и агнешко месо от Аржентина, Австралия и Нова Зеландия десет години по-късно благодарение на появата на хладилните кораби. Последвалият спад на цените е жесток удар за европейското селско стопанство и принуждава милиони работници, дребни земеделци и занаятчии от селата да се преместят в бързоразрастващи се градове като Берлин, Лодз („полския Манчестър“), наскоро обединената Буда-Пеща, Барселона и Торино. Ако имат средства, могат да емигрират и към Америките. Европейските едри и средни земеделци обаче имат три възможности: да преминат от зърнопроизводство към отглеждането на добитък и производството на млечни продукти с по-висока добавена стойност (какъвто е случаят с Дания, Англия, части от северна Германия); да компенсират падащите цени като увеличат мащаба на производството, за да изнасят зърно (големите владения в дунавските страни); и/или да наложат мита върху земеделските стоки, за да защитят производителите в ущърб на градските потребители (Франция и Германия през 1890-те). В специалния случай със средиземноморското крайбрежие на Франция и Испания, реакцията на „общата криза на селското стопанство“ е завой към маслинови и гроздови монокултури, който се оказва катастрофален с нашествието на филоксера и различни болести по дърветата.

Спадащите към категорията „селячество“ хетерогенни социални слоеве са изправени пред различни възможности да определят своите интереси и да сключват съюзи. Тяхната дилема илюстрира важно уточнение, направено от Роналд Аминзейд в неговия ерудиран анализ на класовите позиции и техните политически артикулации:

Сложните и често противоречащи си интереси, дефинирани от класовите позиции, обикновено са оспорвани на политическа арена с много възможни врагове и съюзници. Това означава, че рядко е предопределено как такива интереси ще бъдат дефинирани в политическите програми и коалиции или пък колко политически значими ще станат класовите интереси (за разлика от некласовите интереси, вкоренени в расова, етническа или полова стратификация).[23]Aminzade, “Class Analysis,” сс. 93–4.

С други думи, бедните селяни и независимите дребни производители могат да бъдат привличани от различни сили, според позициите на големите партии, основани на класов интерес. Едрите земевладелци, разбира се, са строго организирани с цел защита на своите интереси и във все по-тесен съюз с тежката промишленост; но политическото припознаване на останалата част от селячеството е големият въпрос за европейската политика, който продължава да стои отворен в края на XIX век.

Горещо дебатиран в рамките на партиите от Втория интернационал, „селският въпрос“ е всъщност двояк: Каква трябва да е позицията на работническото движение по отношение на резките промени в селското стопанство и отчаяните селски искания за защита, евтини пари и раздробяване на големите владения? С коя селска прослойка трябва да се съюзи? Редица противоречиви позиции, реагиращи отчасти на национални и регионални различия в агравните класови структури, са възприети от основните социалистически партии и анархосиндикалистки движения. Мнозинството в германската Социалдемократическа партия (СДП) и нейните австроунгарски посестрими партии споделят виждането на Енгелс, че дребното производство „запада и загива неудържимо“ и че въпреки че социалистите не трябва да допринасят за неговото изчезване, те не могат да го предотвратят:

Дълг на нашата партия е все отново и отново да разяснява на селяните абсолютната безнадеждност на тяхното положение, докато господства капитализмът, абсолютната невъзможност да се запази тяхната парцелирана собственост като такава, абсолютната сигурност, че капиталистическото едро производство ще смаже тяхното безсилно, остаряло дребно стопанство, както железницата — ръчната количка. Така ние ще действаме съобразно с неизбежното икономическо развитие, а то ще проясни мозъците на дребните селяни, за да разберат нашите думи.[24]Фридрих Енгелс. 1987 (1894). ‘Селският въпрос във Франция и Германия.’ В Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения. … Continue reading

За разлика от Маркс, който таи сериозни съмнения относно дългосрочната устойчивост на капиталистическото селско стопанство и е отворен към дискусии с руските народници относно потенциалната роля на традиционната селска комуна (мир) в прехода към социализма, или от някои ревизионисти като Бернщайн, които оспорват идеята, че „законът“ за концентрацията на капитала важи за селското стопанство по същия начин както и за индустрията и във всяка страна, мнозинството в СДП издига гледищата на Енгелс в партийна догма. Така Вилхелм Либкнехт, в реч пред Брюкселския конгрес на Социалистическия интернационал (1891), „пророкува, че американската царевица ще съсипе дребните земеделци в Германия и ще ги превърне в пролетариат. Именно в американската конкуренция той открива възможно най-добрата гаранция за триумфа на социализма.“[25]Athar Hussain and Keith Tribe, Marxism and the Agrarian Question, 2nd edn (London: Macmillan, 1983), с. 26. С други думи, не е необходимо никакво политическо решение, а единствено търпение докато световният пазар съсипе и пролетаризира земеделците. Основната задача на СДП е на всяка цена да избегне онзи популизъм, който може да разводни класовия характер на партията.[26]Енгелс е категоричен, че обещанията за спасението на дребните земеделци просто ще принизи партията на … Continue reading Въпреки прозорливите предупреждения от страна на баварските социалдемократи, че „трябва да предотвратим обръщането на подкованите ботуши на селяните и техните синове срещу нас“, СДП не прави почти нищо, за да предотврати консолидирането на мощния десен аграрен блок, който обединява селяни и юнкери след гласуването на закона за митата на фон Бюлов през 1902 г.[27]Bruno Schonlank at the Frankfurt Congress. Massimo Salvadori, Karl Kautsky and the Socialist Revolution, 1880–1938 (London: New Left Books, 1979), с. 50.

Догмата за „обречения селянин“, придружавана често от убеждението, че селяните са неизменно реакционни, на няколко пъти изолира социалдемокрацията в Централна Европа от стихийни социални борби и от потенциални съюзници в селата. Унгария и България са ярки примери за това. През 1890-те голямата унгарска равнина е залята от размирици, вдъхновени от комбинация от хилиастична народна религиозност и смътна социалистическа идеология, и толкова мащабни, че армията в крайна сметка трябва да бъде изпратена по полетата. Въпреки това на своя обединителен конгрес през 1894 г. унгарските социалдемократи отказват да вземат предвид исканията за парцелирането на големите владения. Подобен е случаят и в България, една преобладаващо аграрна страна, където „тесните социалисти“, водени от Димитър Благоев (повлиян от Плеханов), смятат всеки съюз с радикалната и sui generis селска партия на Александър Стамболийски като предателство към марксизма. През 1918-19 г., когато войната се превръща в революция в Централна Европа, тези антиаграрни предубеждения се оказват фатални. В България всякакви надежди за прогресивна република са смачкани след като партията на Благоев отказва да помогне на радомирското селско-войнишко въстание, а в Унгария съветското правителство на Бела Кун се обрича на провал като отказва да конфискува големите владения и да раздаде земята на селяните.[28]Вж. Глава 4 (“The Radomir Rebellion”) в Joseph Rothschild, The Communist Party of Bulgaria: Origins and Development, 1883–1936 (New York: Columbia University Press, 1959. След като червените падат от власт, недоразвитият унгарски аграрен социализъм се влива в популисткото движение на Дежо Сабо, което „цели поземлена реформа и истинско образование, но … инкорпорира тези програми в програма на националистическа омраза срещу духа на капитализма, марксисткия социализъм и ‘чужденците’, предимно евреи, които според това популистко гледище въплъщават всички тези антиунгарски елементи.“[29]Ivan Berend, Decades of Crisis: Central and Eastern Europe Before World War II (Berkeley, CA: University of California Press, 1998), с. 82.

В средиземноморските страни, наобратно, социализмът и анархизмът пускат дълбоки корени в селата.[30]Има и холандско изключение от модела на СДП. “Основната организационна база на СДРП … Continue reading В Прованс, преди всичко в „Червения Вар“, дребните лозари масово изоставят радикалите и вместо тях избират редица социалисти, започвайки с Гюстав Клюзере, бивш генерал от страната на Съюза в Американската гражданска война и делегат за войната в Парижката комуна; в съседния Лангедок, Жан Жорес е депутат в Тарн, департамент, известен със своите лозя и овощни градини. Това че дребните лозари от юга стават дейни социалисти, разбира се, привидно противоречи на портрета на назадничавото бонапартистко село, обрисуван от Маркс, но Тони Джуд, в своята книга „Социализъм в Прованс: 1871-1914“[31]Tony Judt, Socialism in Provence, 1871–1914 (Cambridge: CUP, 1979), сс. 6–7., подчертава, че южните селяни живеят в „градски села“ споделят общностна култура със занаятчии и радикални учители, с които са организирани заедно в местни bourses du travail.[32]Bourses du travail – типични за Франция организации, подобни на работнически съвети. Бел. прев.

Същият модел на „агломерирани села“ (всъщност в много случаи големи градове) характеризира латифундийските общности в Андалусия и Пулия, и двете области бастиони на анархосиндикализма. Анархизмът в Андалусия, особено в провинция Кадис, се отличава с бунтовническа култура и изключителни радикализъм и твърдост. Той обединява надничари в именията, селяни от Сиера Невада и занаятчии от по-големите градове – въпреки че, както подчертава и Тема Каплан, има значителни вътрешни противоречия между чисто пролетарското (анархокомунистическо) крило и това на дребните производители (колективисткото).[33]В “The Social Base of Nineteenth-Century Andalusian Anarchism in Jerez de la Frontera,” Тема Каплан показва широтата на движението и важното … Continue reading В Италия, топилният тигел на селския синдикализъм е Пулия, където класовата структура е насилствено опростена и разделена на „две радикални и неравни крайности – малобройната капиталистическа класа и масата лишени от собственост пролетарии… Брачантите[34]Braccianti (от италиански) – селска наемна ръка. Бел. прев. работят единствено като селски пролетарии, които продават своята работна сила. Работниците не обработват своя земя, не притежават къща, нито пък работни животни и обработват земята като индивиди, а не като членове на род.“[35]Frank Snowden, “The City of the Sun: Red Cerignola, 1900–15,” in Martin Blinkhorn and Ralph Gibson, Landownership and Power in Modern Europe (London: HarperCollins, 1991), с. 203. В крайна сметка земевладелците се обръщат към карабинерите и фашистките скуадристи, за да тероризират надничарите, докато не се подчинят.

Междувременно в плодородната Паданска низина, където земевладелците и арендаторите реагират на световната земеделска депресия като увеличават производството на ориз и фуражни култури, използвайки надничари, социалистите организират най-големия и силен синдикат на селските работници в Европа. Италия е единствената страна, в която големи селскостопански стачки (1893, 1896–97, 1901–02, 1907–08, and 1919) са често в центъра на класовата борба.[36]“[Селскостопанските работници] често съставляват една-четвърт и дори една-трета от общия брой стачници и … Continue reading Капиталистическото преустройство на селското стопанство в региона през първото десетилетие на XX век води до драматични, дори катастрофални промени в собствеността на земята и класовата структура. В провинция Парма, една-трета от собствениците на земя в селата я губят, изполичарите намаляват с една-четвърт, а броят на селските работници с годишни договори и подсигурено жилище се стопява наполовина. Повечето са принудени да станат надничари – тази група бедни нараства от 22 хиляди до 41 хиляди само за десет години. Тези работници, пише Томас Сайкс, „скъсват с традициите на селския космос“, за да се превърнат в „хомогенния борбен авангард на работническата класа в селата на Паданската низина. Отчаяни хора, които нямат нищо за губене, обикновено водят повечето агитации и стачки в селското стопанство.“[37]Thomas Sykes, “Revolutionary Syndicalism in the Italian Labor Movement: The Agrarian Strikes of 1907–08 in the Province of Parma,” International Review of Social History 21: 2 (1976), с. 176. Вече отблъснали умерените социалисти, те се впускат в революционния синдикализъм и през 1908 г. свикват регионална обща стачка. Към края на войната техният синдикат, огромния „Федертера“, има 70 хиляди члена, калени в безброй битки – най-мощния земеделски синдикат на света.[38]Anthony Cardoza, “Commercial Agriculture and the Crisis of Landed Power: Bologna, 1880–1930,” in Blinkhorn and Gibson, Landownership and Power, с. 194.

Категоричната изборна победа на социалистите през ноември 1919 г. води до едновременни окупации на земя от организирани в „Червените лиги“ изполичари и бунтовнически стачки на надничари. Земевладелците са изпълнени с оправдан страх от началото на селскостопанска революция като тези в Мексико или в Русия. Както и в Пулия, те привикват Мусолини и неговите градски гангстери, за да ги спасят:

Избирателният терор и насилието са умело координирани с кампания, организирана от фашистите и техните селскостопански съюзници, да групират надничарите и изполичарите в „независими“ синдикати. Преди Похода към Рим в края на октомври 1922 г, офанзивата общо взето е постигнала своите цели: унищожаването на едно силно и ефикасно работническо движение; завръщането на превъзходството на земевладелеца в селото и установяването на фашистите като новите фактически управници в провинцията.[39]Matti Alestalo and Stein Kuhnle, “The Scandinavian Route: Economic, Social, Political Developments in Denmark, Finland, Norway, and Sweden,” International Journal of Sociology 16: 3–4 (Fall … Continue reading

В Скандинавия възходът на работническата класа върви успоредно с увеличаването на независимото селячество и двете групи в голяма част съвпадат, тъй като по-бедните селяни работят сезонно или в дърводобива, или като миньори и рибари в Норвегия. Алестало и Кунле твърдят, че „тъй като семействата, обработващи земята без наемен труд, стават все по-разпространени като основна единица в скандинавското земеделие“, земеделците сформират собствени синдикати и показват силно класово съзнание за себе си, независимо от големите земевладелци и властимащите аристокрации. Също така, в Дания гъста мрежа от кооперативни институции създава условията за преход към износ на млечни продукти, основно към Великобритания – и, дори тази кооперативна култура да не превръща селяните в социалисти, тя улеснява стабилните съюзи между земеделците и работниците след разширяването на избирателните права. Необикновените нива на емиграция от другите скандинавски страни (емиграция, която носи със себе си кооперативните и социалдемократически идеи в северноамерикански райони като Минесота, Северна Дакота, Манитоба и Саскачеуан) облекчава натиска върху пазарите на труда и през 1907 г. синдикалната плътност в Швеция вероятно е около половината наемна работна сила. Дори да не са революционни, скандинавските селски райони са популистки, прогресивни и никога не са представлявали непреодолимо препятствие пред упражняването на политическа власт от страна на изключително успешните в региона социалдемократи.[40]Stefano Bartolini, The Political Mobilization of the European Left, 1860–1980: The Class Cleavage (Cambridge Studies in Comparative Politics) (Cambridge: CUP, 2007), с. 481.

Според Стефано Бартолини „обединенията между работниците в градовете и селяните“, които подсигуряват хегемонията на скандинавския социализъм, са финализирани през 1930-те години:

Дания и Швеция през 1933 г. и Норвегия през 1935 г. Компромисът между градските и селските интереси приема една и съща форма и в трите страни, като включва политически програми, организирани около (1) увеличаването на заетостта в държавни предприятия, подкрепа за обществени проекти, социални програми, обезщетения за безработица и забрана на регулацията на стачки и на локаутите, в замяна на (2) намаляването на данъците върху селскостопанската собственост, намаляване на земеделските лихви, държавна помощ за по-лошите заеми, облекчаване на дългове като цяло за селското стопанство и различни форми на държавни субсидии за фермерите. Накратко, обединението се базира на общия земеделски/работнически интерес да има политики, които да стимулират икономиката. То води до това градските работници да приемат по-високи цени на храните в замяна на селска подкрепа за държавни интервенции и проекти.[41]Esther Kingston-Mann, “A Strategy for Marxist Bourgeois Revolution: Lenin and the Peasantry, 1907–1916,” Journal of Peasant Studies 7: 2 (1998), с. 135.

Не е ли трябвало и СДП да приеме подобни политики в Южна Германия, за което много пъти настояват баварските социалисти в началото на ХХ век?

И накрая, в Русия болшевиките успешно следват рецептата на Маркс за успешна революция от 1848 г.: обединение на социалистическите въстания в градовете с битките на селяните в селските райони. Сред ортодоксалните социалдемократи Ленин се отличава с това, че отрича хипотезата за една-единствена фиксирана траектория на селячеството. Вместо това той разграничава между два алтернативни „пруски“ и „американски“ пътя за развитие на селото и, защитавайки втория път, подкрепя създаването на пазарно ориентирани семейни стопанства: „Той смята, че исканията на селяните за земя в Русия са прогресивни, защото селската икономика е толкова изостанала, че все още съществува избор между повече или по-малко ефективни пътища на капиталистическо развитие.“[42]Вж. Robert Linhart, Lénine, les Paysans, Taylor, 2nd edn (Paris: Seuil, 2010). Макар че болшевишкото застъпничество за „черно преразпределение“ (чисто и просто – земята принадлежи на земеделеца) представлява приспособяване към реалната революционна ситуация през лятото на 1917 г., Ленин е последователен в стратегическото си убеждение, че само една селска революция, а не реформистката „демократична буржоазия“, както твърдят меншевиките, може да помогне на пролетариата да разруши абсолютизма в Русия.[43]D. A. Longley, “Officers and Men: A Study of the Development of Political Attitudes Among the Sailors of the Baltic Fleet in 1917,” Soviet Studies 25: 1 (1973), сс. 28–50. Дали обаче някоя от прослойките на селячеството ще подкрепи изграждането на социализма, е друг въпрос.

За да бъде възможна революцията, работническото движение е трябвало да прекъсне военния монопол на буржоазната държава отвътре. Социалистическите младежки организации, както знаем, са основната сила, която оспорва военната повинност и понякога пропагандира антивоенни идеи в бараките. Но най-слабата връзка във веригата по време на война е военноморският флот, където големите дредноути и крайцерите са общо взето „плаващи фабрики“, задвижвани от робски труд.

Стоманените военни кораби от началото на ХХ в., една технологична иновация, се обслужват от голям брой механици, огняри и други, упражняващи по-традиционни морски професии. За разлика от наборните сухопътни армии, чиито редици се попълват от селяни, модерните военноморски сили разчитат на млади работници, за предпочитане с опит във фабриките или като чираци. Наскоро модернизираните руски и германски флотове, в които работят аристократи и юнкери, са печално известни с жестокото си отношение към моряците-пролетарии, особено на големите линейни кораби. Всеки, който е гледал „Броненосецът Потьомкин“ на Айзенщайн, ще си спомни емблематичните картини от 1905 г.: завъдилото червеи развалено месо; убийството на говорителя на моряците Вакуленчук от старши помощника на командира; бързото отмъщение на неговия другар Матюшенко; дръзкото плаване до Одеса по време на общата стачка; клането на протестиращите от казаците на Потьомкинското стълбище в града; и окончателното бягство на екипажа в Румъния. Потьомкин, един от най-новите кораби във флота, е необичаен с това, че има голямо ядро моряци, които се припознават в революционните партии, но неговият героичен пример се запечатва дълбоко в съзнанието на целия черноморски флот. По-късно същата година в Севастопол войници стрелят по събрание на работници и моряци, а няколко от най-големите кораби във флота следват примера на „Потьомкин“ и се разбунтуват. Популярният млад командир на торпеден катер П. Шмит, чиито революционни речи са възхитили както работниците, така и моряците, е помолен да оглави бунта с цел да принуди царя да свика Учредително събрание. Но бунтът е жестоко потушен от адмирал Чухнин, който екзекутира Шмит и другарите му.

Отмъщението им идва по-късно, през 1917 г., когато балтийският флот помага за установяването на Февруарската република. Основните бази на флота в Кронщад, недалеч от Петроград, и Суоменлина, до Хелзинки, се превръщат в арена за някои от най-важните събития в навечерието на кулминацията през октомври. Кронщадският съвет, който представлява работниците и моряците в града, е по-развит и бързо попада под влиянието на „максималистите“ (болшевики, леви социалисти-революционери и анархисти), които са готови да свалят Временното правителство още в началото на лятото. (Преодолявайки много трудности, Ленин успява да ги убеди да изчакат.) Макар че главният боен флот в Суоменлина е по-малко политизиран, той кипи от омраза към офицерите си и при първа възможност моряците започват да ги давят под леда.[44]Pierre Broué, The German Revolution, 1917–1923 (Chicago: Haymarket, 2006), с. 97. Докато Суоменлина пази фланга на Петроград от контрареволюция, кронщадските моряци се превръщат в ударните части на Петроградския съвет и осигуряват полумирното предаване на властта през октомври. Всъщност трайният символ на революцията става бойният крайцер „Аврора“, чието присъствие на Нева, прожекторите му, осветяващи небето над Зимния дворец, и мощните му оръдия, разтърсващи града с периодични взривове (не по-малко впечатляващи поради факта, че всъщност са били халосни), деморализира разнородните контингенти, защитаващи Керенски.

Година по-късно бунтът на германския Флот на откритото море демонстрира подобни пролетарски възгледи и революционни настроения в двигателните и машинните отделения, както и в оръдейните куполи на големите военни кораби. В своята история на Германската революция, Пиер Бруе разказва:

В по-голямата си част екипажите се състоят от квалифицирани работници, най-често класово осъзнати металурзи с опит в класовата борба. Обстоятелствата на войната, закотвила корабите на пристанищата, позволяват на моряците да поддържат тесни контакти с работниците на доковете и в корабостроителниците, да разпространяват книги, брошури и вестници, да обменят идеи и да организират дискусии. Условията на живот, съсредоточаването на пролетарии в ограничени пространства, както и смелостта и колективният дух, които те насърчават, правят все по-поносими суровите условия, изтърпявани от моряците и ковачите. Всичко това е придружено от бездействието и абсурдните дисциплинарни упражнения, налагани от един особено реакционен офицерски корпус.[45]Ibid., сс. 100.

Искрата се запалва през 1917 г. с организирането на нелегалната Лига на войниците и моряците, ръководена от моряка Макс Рeйхпич. Вдъхновен от въстанията в Кронщад и Суоменлина, той се надява да организира моряшки съвети по руски образец. Когато се свързва с няколко депутата от Райхстага от Независимата социалдемократическа партия на Германия (НСДП, отцепила се от СПД заради своите антивоенни позиции) за организиране на партийни клонове във флота, той е бегло окуражен. Необезпокояван, той започва да набира членове и да организира гладни стачки и протести на борда на корабите преди предложената среща на Втория интернационал в Стокхолм. Той има ясна представа какво трябва да се направи:

Пред другарите си Рeйхпич обобщава перспективата: във флота трябва да се организира движение, което да предостави аргументи на независимите делегати в Стокхолм, а ако от конференцията не излезе нищо, моряците революционери „ще предложат на войниците лозунга: ‘Изправете се! Да разкъсаме веригите си, както направиха руснаците!’. Той добави: ‘Всеки от нас знае какво ще трябва да направи.’“[46]Ibid., с. 100.

Висшето командване, добре осведомено за агитацията, бързо води до изпращането на Рейхпич пред военен съд и до неговата екзекуция заедно с четирима от другарите му. Но планът му за въстание заживява свой собствен живот във флота.

През октомври адмирал фон Хипер нарежда последен, отчаян поход на Флота на откритото море към белгийския бряг с цел да провокира битка с много по-големия британски Голям флот. В морето край Вилхелмсхафен екипажите, които нямат особено желание да бъдат жертвани в името на „честта“ на командирите си, започват да се бунтуват и фон Хипер е принуден да се откаже от плана. Стотици обаче са арестувани и изпратени в Кил за военен съд. При пристигането им голяма демонстрация на солидарност на колеги моряци е разпръсната, като загиват девет души. На следващата сутрин над флота се развява червеното знаме, командирите капитулират, а за военноморската база отговаря съвет на моряците. Германската революция започва. И през следващите осемнадесет години революционните моряци продължават да саботират контрареволюционните и колониални проекти: става въпрос за бунта на френския черноморски флот през април 1919 г., ръководен от проболшевишкия котляр Андре Марти; за извънредния, вдъхновен от комунистите бунт на индонезийския екипаж на „Седемте провинции“ (най-големият кораб в холандския флот) през 1933 г. и смелия им опит да освободят затворените си другари в Сурабая; и накрая, през 1936 г., за трудно извоюваната победа на моряшките съвети над франкистките им офицери в испанския флот.

Превод от английски език: Мадлен Николова

Бележки

Бележки
1 E. P. Thompson, “Eighteenth-Century English Society: Class Struggle Without Class?” Social History 3: 2 (May 1978), с. 148.
2 Локаутът е временно преустановяване на работния процес от страна на работодателя, който не допуска работниците на работното им място и не изплаща възнаграждения по време на трудов спор. Бел. прев.
3 Глава 24 (“Conflict Over the Labor Contract”) в Rudolf Hilferding, Finance Capital: A Study of the Latest Phase of Capitalist Development (Routledge: London, 1981); Schorske, German Social Democracy, сс. 29–30.
4 Leopold Haimson, “The Historical Setting in Russia and the West,” в Haimson and Tilly, Strikes, Wars, and Revolutions, с. 24.
5 Отворени предприятия са онези, в които синдикалното членство на работниците не е условие за наемането им. Бел. прев.
6 Hobsbawm, Age of Empire, с. 123.
7 За американски примери, вж. Глава 4 (“Workers Organize Capitalists”) в John Bowman, Capitalist Collective Action: Competition, Cooperation and Conflict in the Coal Industry (Cambridge: CUP, 1989); и Глава 3 (“Workers Organizing Capitalists”) в Colin Gordon, New Deals: Business, Labor and Politics in America, 1920–1935 (Cambridge: CUP, 1994).
8 Joshua Cole, “The Transition to Peace, 1918–1919,” в Winter and Robert, Capital Cities at War, с. 222
9 Цитирано и коментирано в Steve Wright, Storming Heaven: Class Composition and Struggle in Italian Autonomist Marxism (London: Pluto, 2002), сс. 36–7.
10 Hobsbawm, The Age of Extremes (London: Michael Joseph, 1994), сс. 7–8.
11 Göran Therborn, “The Rule of Capital and the Rise of Democracy,” New Left Review I/103 (May– June 1977), сс. 23–4.
12 Luxemburg, “Mass Strike,” с. 145. In a statistical study of strikes during the 1905 Revolution, Lenin empirically vindicated Luxemburg’s analysis (CW 16, сс. 393–422).
13 Eric Hobsbawm, “Mass-Producing Traditions: Europe, 1870–1914,” in David Boswell and Jessica Evans, eds, Representing the Nation: A Reader (London: Routledge, 1999), с. 62.
14 Hagen Koo, Korean Workers: The Culture and Politics of Class Formation (Ithaca, NY: Cornell University Press, 2001), сс. 18–19.
15 Формулировката е на Маркс. Вж. “Инструкция за делегатите на Временния централен съвет по отделни въпроси (Август 1866).” В Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения. Том 16. Септември 1864 — юли 1870. Издателство на БКП, с. 198.
16 Съюза на заетите в производството на пури. Бел. прев.
17 Sidney Fine, “The Eight-Hour Day Movement in the United States, 1888–1891,” Mississippi Valley Historical Review 40: 3 (December 1953), с. 444.
18 Вж. New York Times, May 2–4, 1890.
19 Gary Cross, Quest for Time: The Reduction of Work in Britain and France, 1840–1940 (Berkeley: University of California Press, 1989), сс. 134–5; Gary Cross, “The Quest for Leisure: Reassessing the Eight-Hour Day in France,” Journal of Social History 18: 2 (Winter 1984), с. 200.
20 Perry Anderson, “The Antinomies of Antonio Gramsci,” New Left Review I/100 (November 1976– January 1977), с. 15.
21 Haimson, “Historical Setting,” сс. 27–8.
22 Arno Mayer, The Persistence of the Old Regime: Europe to the Great War (New York: Pantheon, 1981), сс. 23–34. “Във всички отношения, включително по отношение на броя и богатството, земеделците продължават да превъзхождат бизнес магнатите и хората със свободни професии.” В Англия и на други места селските елити са често най-големите наемодатели и в градовете (сс. 24–5).
23 Aminzade, “Class Analysis,” сс. 93–4.
24 Фридрих Енгелс. 1987 (1894). ‘Селският въпрос във Франция и Германия.’ В Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения. Том 22. Издателство на БКП, с. 489 и с. 506.
25 Athar Hussain and Keith Tribe, Marxism and the Agrarian Question, 2nd edn (London: Macmillan, 1983), с. 26.
26 Енгелс е категоричен, че обещанията за спасението на дребните земеделци просто ще принизи партията на нивото на антисемитите, превръщайки работническата партия в обикновена Volkspartei.” Кауцки, в „Селския въпрос (1899), заема по-нюансирана позиция относно съдбата на селячеството, но все пак настоява, че селяните скоро ще бъдат изпреварени от множенето на селскостопанския пролетариат. Jairus Banaji, “Review Article: Illusions About the Peasantry: Karl Kautsky and the Agrarian Question,” Journal of Peasant Studies 17: 2 (1990), с. 290.
27 Bruno Schonlank at the Frankfurt Congress. Massimo Salvadori, Karl Kautsky and the Socialist Revolution, 1880–1938 (London: New Left Books, 1979), с. 50.
28 Вж. Глава 4 (“The Radomir Rebellion”) в Joseph Rothschild, The Communist Party of Bulgaria: Origins and Development, 1883–1936 (New York: Columbia University Press, 1959
29 Ivan Berend, Decades of Crisis: Central and Eastern Europe Before World War II (Berkeley, CA: University of California Press, 1998), с. 82.
30 Има и холандско изключение от модела на СДП. “Основната организационна база на СДРП [Социалдемократическата работническа партия] е сред земеделците, които наемат земя, и безимотните земеделци от селските райони на Фризия, които се политизират по време на проточилата се икономическа криза през 1880-те години.” Първоначалната база на партията сред работниците се ограничава до Синдиката на диамантените работници в Амстедам. John Gerber, Anton Pannekoek and the Socialism of Workers’ Self-Emancipation, 1873–1960 (Dordrecht: Kluwer, 1989), с. 4.
31 Tony Judt, Socialism in Provence, 1871–1914 (Cambridge: CUP, 1979), сс. 6–7.
32 Bourses du travail – типични за Франция организации, подобни на работнически съвети. Бел. прев.
33 В “The Social Base of Nineteenth-Century Andalusian Anarchism in Jerez de la Frontera,” Тема Каплан показва широтата на движението и важното участие на занаятчии, учители, собствениците на дребни стопанства, в допълнение на участието на много надничари. Journal of Interdisciplinary History 6: 1 (Summer 1975), сс. 47–70.
34 Braccianti (от италиански) – селска наемна ръка. Бел. прев.
35 Frank Snowden, “The City of the Sun: Red Cerignola, 1900–15,” in Martin Blinkhorn and Ralph Gibson, Landownership and Power in Modern Europe (London: HarperCollins, 1991), с. 203.
36 “[Селскостопанските работници] често съставляват една-четвърт и дори една-трета от общия брой стачници и изгубени дни на годишна база и тяхното участие е особено ключово в почти всяка стачна вълна (когато съставляват близо 50% от общата стачна дейност.” Lorenzo Bordogna, Gian Primo Cella, and Giancarlo Provasi, “Labor Conflicts in Italy Before the Rise of Fascism, 1881–1923: A Quantitative Analysis,” в Haimson and Tilly, Strikes, Wars and Revolutions, с. 229.
37 Thomas Sykes, “Revolutionary Syndicalism in the Italian Labor Movement: The Agrarian Strikes of 1907–08 in the Province of Parma,” International Review of Social History 21: 2 (1976), с. 176.
38 Anthony Cardoza, “Commercial Agriculture and the Crisis of Landed Power: Bologna, 1880–1930,” in Blinkhorn and Gibson, Landownership and Power, с. 194.
39 Matti Alestalo and Stein Kuhnle, “The Scandinavian Route: Economic, Social, Political Developments in Denmark, Finland, Norway, and Sweden,” International Journal of Sociology 16: 3–4 (Fall 1986–Winter 1987), с. 24. Вж. също Timothy Tilton, “The Social Origins of Liberal Democracy: The Swedish Case,” American Political Science Review 68: 2 (June 1974), сс. 561– 71
40 Stefano Bartolini, The Political Mobilization of the European Left, 1860–1980: The Class Cleavage (Cambridge Studies in Comparative Politics) (Cambridge: CUP, 2007), с. 481.
41 Esther Kingston-Mann, “A Strategy for Marxist Bourgeois Revolution: Lenin and the Peasantry, 1907–1916,” Journal of Peasant Studies 7: 2 (1998), с. 135.
42 Вж. Robert Linhart, Lénine, les Paysans, Taylor, 2nd edn (Paris: Seuil, 2010).
43 D. A. Longley, “Officers and Men: A Study of the Development of Political Attitudes Among the Sailors of the Baltic Fleet in 1917,” Soviet Studies 25: 1 (1973), сс. 28–50.
44 Pierre Broué, The German Revolution, 1917–1923 (Chicago: Haymarket, 2006), с. 97.
45 Ibid., сс. 100.
46 Ibid., с. 100.
Total
0
Shares
Още публикации
Прочети още

Боже мой! Пак война!

С действията си срещу Украйна руската управляваща върхушка начело с Владимир Путин поиска да възроди империализма: поиска да…
Прочети още

Ционизмът über alles

Немският политически елит изостави убеждението, че Холокостът го натоварва с отговорност към човечеството, и го замени с отговорност…