No bassaran: бележки върху няколко революционни дни във Франция

Париж, 23 март 2023 г., 13:00. 

Притъпявам болката при преглъщане с ударна доза бонбони за гърло, а втрисането от треската – с няколко ката дрехи и излизам. Навън е топло и приповдигнато, но аз едвам вървя от безсилие. Транспортът не работи, а общинската система за колела под наем е безполезна: намирам свободно колело едва в близост до Бастилията, където всъщност е протеста срещу пенсионната реформа. А. ме чака повече от час там. Вливам се в тълпата, където прекарвам още един час, опитвайки се да го намеря в безбрежното море от тела, плакати, речи и музика. Вечерта прочитаме, че сме били 1,2 милиона души според МВР, 3,5 милиона според синдикатите. Никога не съм била в толкова многолюден протест. От превъзбуда и възхищение спирам да усещам настинката и умората. Нищо не може да ти влее сила така, както сливането в колективния субект на протеста. Забелязвам хора от гръцката комунистическа партия. Мервам гражданин с плакат „Бурдийо е с нас“.

Става ми мило и топло. Вървим до операта, където напускаме протеста. По-късно по време на вечеря с приятели от местната лява сцена разбираме, че има бунтове и барикади из центъра. А. се изкушава, но аз съм разбита и трябва да събера сили за следващия ден.

Магистрала А10, 24 март 2023 г., 13:30. 

На път за протеста срещу поредния спорен проект за огромен воден резервоар в Сен Солин, спираме за бензин, тоалетна и храна. Също като с пенсионната реформа и тези резервоари са форма на прехвърляне на разходите за кризата върху обществото – само че този път климатичната (за това малко по-долу). Дъвчем глетави пици, докато шофьорът Х. трескаво проверява последните новини за пътната обстановка от организаторите. А. разпитва оживено П. за документалния му филм за Палестина, а аз забелязвам, че продават евтини слънчеви очила и си купувам един чифт. Не че биха спрели сълзотворния газ, но по-добре да имам нещо, поне срещу шрапнела. Мъжете са по-подготвени от мен и си носят очила за плуване, които скриват под седалките, в случай, че ни спрат полицаи. Х. разказва за конфискувани очила и маски, въпреки че това не са незаконни предмети. Отбелязвам, че моите слънчеви очила поне не са уличаващи доказателства. 

Пътят е около 3 часа, но се проточва към 7, за да избегнем полицейските блокади около мястото на протеста. Караме по черни пътища, буквално прокарани от трактори и комбайни и най-сетне пристигаме, без да ни спрат за проверка нито един път. Дестинацията ни е поле, на което има палатков лагер от предния ден, организиран от протестиращите в отговор на обявяването на протеста около водното съоръжение в Сен Солин за незаконен и отцепването на целия район от полиция и жандармерия. Лагерът е внушителен: има тоалетни, два бара, лазарет, шатри за храната, за правния и комуникационните екипи.

Опъваме палатката и решаваме да обиколим. С идването на вечерта падат температурите и аз геройски успявам да навлека два чифта дънки върху термо клина. Нагоре нося две вълнени фланелки, два пуловера, яке и палто. Настинката и дисфункционалната ми щитовидна жлеза усилват в синхрон непоносимостта ми към студа. Купуваме си чаша вино и се присъединяваме към събрание, на което организаторите комуникират важни детайли за тактиката на следващия ден. Понеже не говорим френски, а Е. – организатор и приятел на А. е неоткриваем, защото предвидливо си е изключил телефона – аз се присламчвам до едно момиче и я моля да преведе най-важното. Разбираме, че трябва да сме на линия утре в 8 сутринта. Протестът ще се оформи като три „пръста“ – син, зелен и розов, които ще обкръжат и нападнат резервоара. Цветните кодове изразяват различна степен на конфронтация. Сините ще са най-отпред и ще изнесат борбата с полицията. Розовите – най-отзад. Благоразумно решаваме да се присъединим към розовия пръст. Събранието свършва, екипът с вечерята пристига и ние намираме място около лагерния огън, където ядем в пълно мълчание. Изведнъж започва да вали и се прибираме в палатката. Свалям само палтото и се мушвам в спалния чувал. Нямам никакъв опит с палатки и лагеруване и не съм взела шалте, но А. великодушно ми преотстъпва своето. Имам опит с безсъние обаче и нося мелатонин. Поглъщаме двойно над препоръчителните дози и се молим да успеем да заспим на фона на силния дъжд, жвакащите стъпки и силните гласове на хората наоколо. А. заспива бързо, но на мен ми отнема цяла вечност. 

25 март, твърде рано сутринта. 

Гръмотевично хъркане от съседна палатка ме разбужда. Случайно пипам пода на палатката и с ужас установявам, че е напълно подгизнал. Шалтето и чувалът ми са сухи, но чувалът на А. е директно на мокрия под. Палтото ми е мокро и излизам навън само по тънко яке да намеря тоалетна. При вида на безкрайните опашки пред бараките, които обгръщат ямите, започва да ми се плаче от студ, кал, недоспиване и болки в гърлото, и се връщам в палатката. Добре че имаме навес, та успявам да се облекча в сравнителна изолация пред самата палатка. Това го документирам с една цел: отишла съм на война, но не съм готова за война. Хората наоколо не са по-млади от нас, но са много по-подготвени и издръжливи. Виждам един да гази директно бос в калта, вместо като мен да се надява обувките му да не протекат. Както казва Пиер Бурдийо, не е достатъчно само да въоръжим съзнанията с аргументи за борба, трябва да тренираме и телата. 

Намираме кафе и денят става малко по-ясен и приветлив, въпреки вятъра, студа, облаците и калта. Активистите формират редици и потеглят. На нас не ни се виси като паяци в лагера и тръгваме с един от пръстите. Оказва се синият, но на мен вече ми е все тая, а А. е щастлив, защото иска да види офанзивата от близо. По различни оценки, пътят от лагера до резервоара е между 7 и 9 километра, но страхотната енергия на протеста ме зарежда. С нас марширува и духов оркестър, който свири военни маршове. На война като на война.

Какъв е проблемът с тези резервоари? Със задълбочаването на климатичните промени, Франция става все по-суха. През 2022 г. реката Лоара пресъхна, летните горски пожари в Нова Аквитания станаха легендарни, а тази година сезонът беше открит още март месец с пожари в Пиренеите. Големите агробизнеси се адаптират към сушата, строейки с публични средства огромни открити резервоари за вода в полетата, т.нар. Mega bassines, или мега резервоари, които изпомпват и събират подпочвена вода през зимата за сухите летни месеци. И я разхищават, според протестиращите, чрез изпаряване и поливане на водоемки монокултури особено царевица, предназначени например да изхранват добитък, добавяйки още един слой разхищение върху вече крайно обтегнатите водни ресурси. Да не говорим за парниковите газове, които този тип земеделие изхвърля в атмосферата, задълбочавайки проблема със сушата на първо място. Мевдувременно, в съответствие с господстващия подход към адаптацията, малките земеделци и стопани са поучавани да затягат коланите и да пестят водата, под угроза от сурови глоби. Те нямат достъп до мега резервоарите, които де факто приватизират водата, а тя ще става все по-ценен и рядък ресурс със засушаването. Виждаме как държавата финансира краткосрочно климатично псевдо-решение в частна полза с пагубен дългосрочен ефект. 

Най-накрая стигаме резервоара, който е обкръжен от 3000 въоръжени до зъби полицаи, полицейски микробуси, коли и водно оръдие. Каква ирония, отбелязва А., че водно оръдие е мобилизирано да защитава водата. Два полицейски хеликоптера кръжат зловещо над полето още от предния ден. Полицията веднага започва да се мъчи да разпръсне тълпата със сълзотворен газ, но ние сме в тила на синия пръст и все още не усещам газа. Помага и това, че вятърът духа срещу полицаите и връща газа към източника му. Сякаш самата природа беше с нас този ден. Приближаваме фронтовата линия. Първата от четири запалени полицейски коли вече гори и плътен слой мазни черни облаци обгръщат близкото дърво и полицейската блокада. 

Единствените въглеродни емисии, които приветстваме!

Полицаи върху и около резервоара не спират да изстрелват зашеметяващи гранати, гранати с шрапнел и сълзотворен газ. По-късно разбирам, че са изстреляли над 4000 гранати за час и половина или почти по една на две секунди. Очите ми парят и не съм сигурна дали е от газа или от ужасната миризма на горяща пластмаса, или микс между двете. Всички носим ffp2 маски – позабравеният пандемичен реквизит изведнъж отново е актуален. Звуковият фон от гранатите и газа, който прилича на фойерверки, преди да се разтеле като мъгла над полето, се допълва от групичка протестиращи, помъкнали в калта огромна тонколона, от която ечи нервното стакато на габа техно. А. го сърбят ръцете да хвърли няколко камъка по полицейските коли и ми казва да го чакам до тонколоната. Някои от хората подскачат на габата, и сякаш за да допълни сюрреализма, подплътен от учестяващия полицейски обстрел, наблизо преминава и духовият оркестър. Този протест е отчасти война, отчасти парти, отчасти концерт в постоянно променящо се съотношение. Докато почитателите на оркестъра ръкопляскат, група протестиращи изнасят на ръце първата жертва – млада жена с прострелян крак. А. току-що се е завърнал. Стоварват я точно пред нас на мек дунапрен, който изпълнява ролята на носилка. Екипът медици мигновено превръща бойното поле в полева болница и с отработени движения разкъсва подгизналия от кръв панталон и започва да третира раната. За първи път виждам на живо и от близо истинска огнестрелна рана. Жената плаче и се гърчи от болка на земята. Твърде близо сме до фронта и проклинам безразсъдството ни. Изтегляме се малко встрани и забелязвам седящ мъж с окървавена превръзка на окото. На друг пък му е откъсната половин горна устна. Повсеместна кал, „разбити мутри“: вече ми се струва, че почти знам какво им е било през Първата световна война. 

В суматохата не чуваме, че полицаи върху АТВ са се приближили опасно близо зад нас. В последния момент ги забелязваме и се впускаме да бягаме. Няколко дни по-късно обратно в Париж и в разговор с Е. разбирам, че полицаите са стреляли от АТВ-тата, което е незаконно. Равносметката: над 300 ранени, а трима души в кома берат душа в интензивното. Един протестиращ е с опасност на живота заради шрапнел, разкъсал сънната артерия (и нарочно забавена от полицията линейка), друг е загубил око, трети може да загуби окото си, а четвърти – способността да ходи. 

Към 2 часа следобед решаваме, че сме видели достатъчно и тръгваме към лагера. Очите ми са пълни със сълзи, не само заради сълзотворния газ, а и заради мисълта за всички тези невъзможни километри пеша обратно към палатката. Изваждаме късмет и микробус, пълен с протестиращи на пенсионна възраст ни взима на стоп и ни стоварва пред лагера. Калта там не е изсъхнала и на йота. Доджапваме до палатката, която е в потресаващ вид. Предлагам на А. полу на шега да я изоставим в полето и да тръгваме, защото трябва някакси до вечерта да стигнем до Ангулем, откъдето ще вземем влак за градчето на моя приятелка. Той почти обмисля предложението. Но все пак прибираме всичко и като по-нахалната от двамата, започвам да спирам коли и да ги моля да ни оставят на главния път, където да си хванем стоп за Ангулем. Удряме на камък и продължаваме да вървим. Всичко ме боли, но съм благодарна, че поне не нося палатката. Изведнъж забелязвам кола в нашата посока и почти се хвърлям под гумите ѝ. Милият възрастен гражданин зад волана се отзовава и ни взима на стоп заедно с още една жена от лагера. В кал до ушите сме и съответно правим цялата кола в кал. Извиняваме се обилно, а човекът се смее и казва, че рискът е приемлив. Точно преди да влезем в близкото село ни спира полицейски патрул, блокирал пътя. Районът все още е отцепен и спират всички коли. Започва безкрайно педантична проверка, която завършва с глоба от 90 евро на спътничката ни, забравила да закопчае предпазния колан. Човекът ни оставя на едно кръстовище, откъдето 10 минути по-късно жена, която също се оказа от протеста, спира на отчаяното ни махане и ни закарва до Ангулем. Започва да ни гледа с уважение, когато ѝ казваме, че сме били в синия пръст. Тя има малък стопански двор и е несъгласна с практиките на големите земевладелци. Аз вече слушам с половин ухо, защото настинката отново ме поваля, но въпреки състоянието ми, съм щастлива и не мога да повярвам на късмета ни: бях предвидила поне 5-6 изнурителни часа до лелеяните душ, покрив и сухо легло, а стигнахме за по-малко от два, благодарение на щедростта и солидарността на напълно непознати хора. Контрастът със следващия ден, който прекарахме в лежерно четене и приятни разговори на червено вино около камината с приятелката ми и гостите ѝ – драг танцьори от Тунис, не можеше да бъде по-голям.

През септември 2020 г., за първи път бягах от водно оръдие по улиците на София, а медиите и обществеността шумно осъдиха нетипичната дотогава проява на садистично полицейско насилие върху протестиращи. Не искам да минимизирам полицейската бруталност у нас, но тя наистина трудно може да се съпостави с това, което преживях във Франция. Не че не очаквах: още по време на протестите на Жълтите жилетки четях новини за хора с ампутирани крайници след съприкосновение с полицията, но полицейското насилие в Сен Солин бе апокалиптично дори и за френските стандарти. Именно заради това 30 000 протестиращи не успяха да извършат саботаж срещу резервоара, който иначе е лесно уязвим, доколкото малък разрез в мембраната е напълно достатъчен да го извади от строя. Предишните такива акции са били успешни, но срещу наполовина по-малко полиция. По-късно в Париж Е. отрече опитът да е бил деморализиращ, но в последствие призна, че едва ли ще свикат скоро такъв протест отново. Дори и обръгналите на насилие опитни френски активисти са в шок от нивото бруталност, с което полицията опази частния резервоар на едрите земеделски производители. На другия ден, с безпрецедентно погазване на базовото гражданско право на сдружаване, правителството обявява организатора на протеста Les soulèvements de la terre (Въстанията на земята) за организация извън закона. Вместо да разпусне насилническото моторизирано полицейско звено BRAV-M, за което вече има събрани над 150 000 подписи, министърът на вътрешните работи се саморазправя с еколозите. 

На път за София преглеждам български новини за Франция. Сен Солин е вън от полезрението на медиите, за разлика от милионните протести срещу пенсионната реформа. Нивото на репортажите е покъртително неграмотно. Новинарска дописка в Дневник или в професионална, а не пеевско-таблоидна медия, набляга на това, че протестиращите не защитават социалните си права от насилието на поредната неолиберална атака, а самите те са източник на насилие, дори повече от полицията и правителството, което просто се опитва да „успокоява“ ситуацията (която самото то е предизвикало с лошо пресметнатата и недемократично прокараната реформа). И на всичкото отгоре си позволяват да загрозяват красивата френска столица, задъхваща се под планини боклуци, които стачкуващи сметосъбирачи отказват да извозят. 

Дойче веле пък приглася, че немските пенсионери не разбират френските протести, защото в Германия хората скоро ще се пенсионират на 67 години и следователно французите нямат основание да мрънкат. Това е непоклатимият шопски здрав разум „Я не сакам я да съм добре, сакам Вуте да е зле“, в глобализиран вариант.

От аналитична статия в Портал Култура, която все пак може да си позволи известно пристрастие, разбираме, че протестиращите са по-големи варвари и от нацистите-окупатори, защото за разлика от тях са успели да запалят „Града-Светлина“. Пак там ни се казва, че Макрон е прав да изисква увеличаване на пенсионната възраст и затягане на коланите, защото дефицитът в републиканския бюджет бил над 3 трилиона евро. Не ни се казва обаче, че този дефицит би могъл да се запуши и чрез по-агресивно данъчно облагане на френските милиардери (десетте най-богати сред тях са увеличили състоянието си с 189 милиарда евро от 2020 г. насам!), вместо винаги да прехвърлят издръжката на държавата и кризите на капиталистическата система върху плещите на работниците. Не ни се казва и че дългът бе натрупан по време на ковид кризата, когато правителството подпираше частния сектор да не рухне. Не ни се казва и че този дълг се увеличава, защото Макрон още от първия си мандат не спира да намалява данъчната тежест на частния сектор. 

Когато идеолозите на държавния и пазарния разум очертават посоката напред, това винаги се случва за сметка на алтернативни посоки, заглушени, затъмнени и запушени от експертния хюбрис, с който ни сервират неолибералната безалтернативност на строгите бюджетни икономии. Последните обаче не важат за капитала; той има пълен достъп до публични средства да си строи резервоари, да ползва охранителните услуги на полицията и каквото друго му е необходимо, за да продължи business as usual. Затова и едни от малкото, подкрепили реформата, са именно работодателските организации. Пък сметката да я плащат работниците, селяните, дребните земеделци и климата. Ето срещу това изригна френското общество, което за пореден път показа, че традицията на май 1968 е жива и пулсира, за разлика от безпаметната и безжизнена безалтернативност на българската дистопична реалност. Последната не е нищо повече от един mega bassine пълен до ръба с десни идеологически миазми, от които обществото ни няма сили да помръдне, дори и да го заставят да работи до пълно изтощение и смърт до 80+ години, без пенсии, без социална подкрепа, без права, а сигурно скоро и без вода. 

No bassaran!

Total
0
Shares
Още публикации
Прочети още

Ционизмът über alles

Немският политически елит изостави убеждението, че Холокостът го натоварва с отговорност към човечеството, и го замени с отговорност…