Войната в Украйна и поляризацията в България

Приказките за цивилизационния избор скриват обществения срив

Войната, твърди се, не е време за нюанси, а за заемане на позиция. Агресията на Русия срещу Украйна продължава да изостря нагласите по цял свят. Разделителните линии се втвърдяват. Неща, които до неотдавна са изглеждали само като вариант, при това краен, започват да изглеждат като единствената възможност. Горят се мостове, решимостта расте.

Специфичните очертания на поляризацията у нас обаче говорят не за друго, а за политическа безпътица. Страстите около паметника на Трети украински фронт в София са само пасаж от нестихваща буфонада в кресчендо. Месеци наред ни оглушават за „цивилизационния ни избор“ да бъдем част от Европа, или пък, напротив, за неизкоренимата връзка между България и Русия.

Обществото ни се оплита в сблъсък на идентичности, проблематичен не само с интелектуалната си и историческа несъстоятелност, а поне също толкова и с опасността да задълбочи болестите, разяждащи страната ни.

Ирационалното сякаш е превзело политическия дебат в институциите, медиите и на улицата. Ефектите се усещат непосредствено в теми като военната помощ и природния газ, но отиват и по-далеч. Моралният залог се свежда до заявяването на принадлежност; конкретиката, отнасяща се до сигурността и икономиката, потъва в небитието. Липсата на съдържание се компенсира със силата на скандиране.

От безпрекословна необходимост е да се даде оръжие на Украйна – или пък да не се даде – детайли са ненужни. От течове в медиите научихме какъв е износът на военната ни индустрия; за реалния ни отбранителен капацитет сме в неведение. България уж не е изпратила дори патрон, но все пак официално предоставя помощ, докато неофициално изпраща какво ли не, но то не означава подкрепа за никого.

По подобен начин и за газа. Досега нямаме адекватно обяснение от двата лагера: нито за реалистичната цена на замяната на Газпром, нито за уж неизбежната ни зависимост от руския газ. Разбира се, абстрактните лозунги могат да имат за резултат и съвсем конкретни действия: страната ни изненадващо се оказва по-„проевропейска“ от редица други и от самата Комисия.

Повсеместно далеч отвъд нашите граници, усещането за морална неотложност навярно е обяснимо особено що се отнася до България – страна, която постоянно трябва да доказва своята „европейска принадлежност“, понеже ѝ се внушава, че все нещо не ѝ достига. Естествено е също така бруталната война в страна, не само геополитически сходна, но също така близка на историческата ни памет, да събуди емоционален отклик. Уви, не личи да си даваме сметка за нелеките, проблематични избори, пред които външният натиск на „цивилизационния избор“ е поставял самата Украйна през последните години.

Вместо това наново се появяват разделителни линии от зората на прехода, примесени с още по-стари реминисценции от времето на третото царство. Противопоставянето заплашва да погълне всичко друго в поредица от фалшиви еквивалентности. Ако критикуваш НАТО, значи си агент на Путин; ако подкрепяш украинския народ, подкрепяш и Бандера. Ръка за ръка с подобни уравнявания върви параноидното демонизиране на отсрещната страна, на врага у дома.

Разбира се, някои разделения могат да бъдат продуктивни. Както стоят нещата, сблъсъкът между двата „цивилизационни“ модела се разгаря в общество, вече белязано от изключително резки социално-икономически разделения. Тепърва започваме да си даваме сметка по какви начини едната линия на разлом се проектира върху другата. Но и без друго социално-икономическите неравенства така и не влязоха във фокуса на политическите прения у нас.

Налице е неизговорена социална травма. 15 години след приемането на страната ни в Европейския съюз, убедително държим първото място по неравенства в драстично отклонение  от средните стойности. Една трета от съгражданите ни живеят в риск от бедност и социално изключване. Да се отдава това на ефектите на сбъркан „цивилизационен избор“ е колкото популярно, толкова и съмнително обяснение – при положение, че има толкова по-преки и класически линии на причинност, като например липсата на адекватна социална политика.

Заговори се как настоящата компромисна коалиция можело да бъде заменена от истински „евроатлантическа“ – чудесно изпиране на образа на Борисов, макар и не толкова ефектно като при политици като Борис Джонсън. Сякаш геополитическото позициониране на България (или Обединеното кралство) ще реши проблема с инфлацията и свиващите се доходи.

В двете крайности на спектъра, про-кремълските и про-западните антиподи Възраждане и ДСБ са само двете страни на една монета: битовия срещу просветения фашизъм. По учебник са усилията на първите да дадат на губещите отдушник, но не и власт да променят съдбите си. Не по-малко смущаващ от техния възход е небивалият мащаб, в който се развихря презрението на „автентично десните“ либерали към социалните низини.

Ясно е кой (освен „Путин“ и „Запада“) има полза от подобна ситуация: едрият бизнес и политическата класа, неспособна или нежелаеща да работи за икономическо развитие, облагодетелстващо обикновените граждани, вместо шепа „работодатели“. Сега управленската безпомощност се компенсира с изместване на фокуса върху външнополитическата арена. Освен, че е свидетелство за съмнителна етика, злоупотребата с конфликта обаче може да изиграе лоша шега.

България е в политически вакуум: да не забравяме трите парламентарни вота през миналата година и срива на избирателната активност. Какво по-логично следствие на ситуация, в която политическите сили години наред отказват да формулират приоритети от значение за живота на по-голямата част наши съграждани – в която и досега новопоявяващите се играчи рециклират лозунги за Европа, традиционните ценности и задължителната подкрепа за бизнеса.

Засега сблъсъкът на цивилизациите у нас се води от малобройни, ако и гласовити групи. При липсата на алтернативен политически разказ обаче, част трезвото мълчаливо мнозинство ще бъде увлечено в конфликта, докато другата, по-голяма, ще изпада в още по-дълбока политическа апатия. 

В играта на пазарна демокрация винаги има печеливши и губещи. Но има нещо дълбоко сбъркано, когато единственото, към което губещите могат да прибегнат, е православието и Путин, а най-доброто, което изживяващите се като победители могат да предложат, е още от същото, но в по-крайна форма.

В поляризацията на тази все по-безперспективна културна война на заден план ще продължават да остават проблемите за ниските доходи, инфлацията, кражбите на бизнеса, рушащата се здравна система, образователните неравенства. Проблеми, които ще задълбочават реалните разломи и същевременно ще изострят фалшивия език, на който те се изговарят и който затваря възможността да бъдат разрешени.

Никой няма защо да се оправдава, че не се разпознава в залозите на подобни спорове, колкото бутафорни, толкова и вредни. Само ако ги загърбим ще можем да наченем смислен политически разговор. Но и само така ще можем да заемем смислена позиция за войната. Тогава в полезрението ни ще попаднат и някои съществени нюанси, които ще разколебаят картината ни за „Европа“ и „Русия“.

Например: Че със свитите си социални системи и срастването между капитал и държава, Путинова Русия въплъщава крайностите на неолибералния капитализъм. Че нисшите чинове на руската армия, гинещи по полетата на Украйна, не са нито орки, нито бранители на „руския свят“, а бедстващи обитатели на затънтени краища, чието спасение е войнишката заплата. Че бранената от българските либерали данъчно-осигурителна система, която пояжда социалната държава у нас, твърде много прилича на руската. Че украинското правителство не е украинският народ. Че българският бизнес вече години наред се възползва от немотията на украинците, третирайки ги като евтина работна ръка така, както европейският бизнес се възползва от нашите съграждани. Че наливането на парите ни в рязко раздутите военни бюджети ще донесе ако не повече сигурност, то поне печалби, където трябва.

Че войната и „цивилизационният избор“ искат и ще продължават да искат жертви, при това най-вече от онези, които и без друго нямат много. Такива жертви няма смисъл да даваме.

Следва продължение.

Total
48
Shares
Още публикации
Прочети още

Капитализмът по здрач

от Робърт Пипин Големият американски философ за това как Хегел изненадващо може да ни помогне да осмислим противоречията…